Skip to main content


Ruen Ruenov


Rouen Rouenov

By descent and definition every artist of today is an idiot. Whether he is talented, educated or willing to stand his ground, he is a product of the mass society and his prospects are only in the direction of modifying his idiocy and neurasthenia. I am speaking of rearranging individual gifts in accordance and together with the cultural context. The latter is a feast of the mass culture, advertising and global media soup. Some call this a process of defining new cultural identities in the globally expanded context. In all cases, however, there remain the questions of values and criteria, which in the post-modern era are not universal any more but refer to only limited topos and thus the change in the nature of art. The mass image and its consumption depreciated the cultural diversity and to a considerable extent liquidated the universality of artistic heuristics, and thus all around the world emerged the figure of the artist, self-modifying, lacking confidence in his descent and without the immune system of the creators from the classical age. According to our understanding (outside the market), it is only possible today, for the artist whose quest is expressed in a conformed and incessant ‘correct arranging’ (modificátio) of his temperament – a process which has to lead to a different state, expressing in a new and unique way, the dichotomy of the image – communicativeness (media) and meaning. Perhaps, this is the only possible approach for a well-created image to be recognized as art today. This process certainly does not lead to the creation of integral self-identities because its essence lays in the permanent change, not in the search for the pictorial absolute (dead with the end of modernity), yet also, there is a chance for expressing the transition through time. Thus whether we will determine the images which this modifying artist creates as an autobiographical performance, individual mythology or idiolect, this will not suspend the quality of the battery implanted in his start chronometer – to express an incessant attempt for arrangement, changing the reception in an attempt to render a nuance of originality. In addition, all kinds of talking about the pictorial means and the possible ‘eternal values’ remain subordinate to this process of neurasthenic ‘proper arrangement’ of the present.
These arguments refer to many artists living in various places, but I use them as an introduction to what two artists with different origins (at a first glance), do. Gordon Carter, an Anglo-American from Texas, who has chosen the Balkans as his place for realization, and who before coming to Bulgaria has lived for some time in Romania; and Bogdan Aleksandrov – by nationality Bulgarian, but by origin related to the variegated mosaic of Balkan cultural identities, which in themselves are a millennium-old labyrinth. They are two accomplished artists in the sense of our preceding words. That is, within the framework of the global context, they are artists who modify their origin and character (they do not discover, rediscover or regenerate it in the sense of romanticism) – and this is their chance to be original as far as it is possible in this existing framework, whereas the issue of identity is forsaken because the identity is constantly reconstructed as a puzzle in the images which the artists create.
Here a few words should said about the territory they inhabit as far as it namely is one of the ‘modifying factors’ – not so much as motive, but as a state of consciousness – which drives them in their work. Post-communist Eastern Europe, post-totalitarian Bulgaria respectively, which has simultaneously been subjected to the pressure of two transitions – the transition to the global society which of course has affected every inhabitant of the planet, and the transition from communism to democracy. This process is extremely hampered by the fact that in the communist era both the elementary logic of the society’s functioning and, its value system were completely destroyed. As well as during the years after 1989 the country was subjected to an unprecedented economic and demographic collapse perhaps comparable in feeling only to the era of the Great Depression in the United States. Thus for the man of arts this territory metaphorically is probably as despondent and sorrowful as that in the times of Ovid who wrote his Elegies two thousand years ago in this part of Europe.
Thus, there are two artists for whom the problem of identity in the sense of belonging to some tradition is completely secondary, or if it exists, it is at the level of technical skill. They live and work in a completely remote countryside in the so-called new European democracies, but feel the pressure of globalization just like any other more or less inquisitive and literate people. What remains for them beyond their participation in a limited number of projects in the Bulgarian capital city of Sofia (where they are appreciated as representative figures of the current artistic generation) or somewhere else around Europe – is to make the attempt to modify their origins and attitudes, their local living in the post-communist East-European environment in painting. What follows this in the form of individual artistic projects, what media and meanings?
Gordon Carter is an anti-globalist by conviction, he has chosen to live in the exotic location of a remote Bulgarian province, which seemingly has an idyllic landscape, but the sense of his paintings in no way expresses the idea of escape from the mega-polis in search for harmony and moderation. His painting cycle ‘The Machine Made Man’ to which he owes his reputation on the Bulgarian artistic stage, is an expression of the crisis of man and the human provoked by globalization. More precisely, it is an attempt to analyze the psychic reality in the post-human age. To a certain extent his painting reminds one of classical pop art. It seems, however, that art in the beginning of the 21st century as a mood is exactly opposite to that of the historic vanguard – that of the 60s and 70s in the 20th century when perhaps for the last time, man was an optimist about himself. When man is not capable of planning and making himself, where the global machine manufactures him, (which is also a conscience of the abilities of the artist), then paintings have the nature of diagnosis. There is some evidence of the contemporary psycho-mania of man – the cruel battle with the demons that in flocks invade the net. And it should be mentioned that the diagnoses-documents of Gordon Carter in which he analyses himself are completely reducible to the general mood – those of the man who cannot find landmarks/reference points and peace. Carter is not just an artist of American origin who is occupied with the topic ‘globalization as Americanization’, but has modified himself to discern the problems of conscience through the eyes of the ‘rest of the world’. In his strategy of a modifying artist, he strives to replace his identity with the identity of the other. And portraying himself he reveals the figure of the witness and the subject, as an evidence for the crisis of man. Nothing more: this is the state, this is the achieved phase of rearrangement, this is the landscape inside me. His objective is a statement, which is completely sufficient and fair as a position. From now on, with a certainty in the least, what can be said about Gordon Carter’s painting, is that it is honest and authentic in content and entirely mastered and consistent in terms of its means.
Bogdan Aleksandrov, his Bulgarian colleague and permanent companion of late, bases his paintings on a drama in his family – the circumstance that his only child, his daughterm, is autistic. Aleksandrov uses as a base for his paintings the drawings of his daughter who creates them with therapeutic purposes. He tries to reduce their simplified structure and nature to a communication code as much as is possible with the means of his experience in painting – and the latter is the only thing, which relates him to the not so bad modern pictorial tradition in Bulgaria of the 20th century. Here, too, there is a rearrangement of a private inner state. The choice again is related to a deviation from psychic normalcy – a psychiatric condition as the base for modifying communication and aesthetics. Of course, such a move is not particularly a novelty, but what is significant here is that we are not even speaking of metaphor, but of a change in the artist’s position. Regarding the conventional idea for professional art – this is somewhat a sanction – everyone who feels the urge and creates images (in this case a mentally ill child) is an artist and the meaning of the image is not ‘art for art’s sake’, etc.; regarding the political in general, this a frank dealing with the myth of common sense and its obvious invalidity after the end of the modern age. By descent Bogdan Aleksandrov has enough reasons to be occupied in his art with the cultural and ethnic traces in the Balkans (he has done that before by using a conceptual key), and yet he chooses for himself a ‘residual identity’ – an identity demoted and reduced to marginality – that of his mentally ill child as a modifying base for expression. The answers he reaches in his ‘approach of designation’ – following the psycho-motoric automatism, meta-letric signs, literal overlay of normative texts, subordination of aesthetics to the sensory-gesture beyond intelligence or ‘the artistic mastery’ and so on – are all in my opinion an attempt to rearrange painting in contemporary conditions. At that, I think, is much richer and more interesting than the painting, which complies only with itself. Here posed are the questions of identity, of minority and marginalized viewpoints without which the world of today cannot be understood. Thus, without stating that this painting is something unexpectedly new, it is after all an attempt for rendering a different meaning to the image with the refined means of a real professional.
In conclusion, the works of Gordon Carter and Bogdan Aleksandrov are representative of the changes on the Bulgarian artistic stage which over the last twenty years has been exclusively dynamic in regard to the preceding ideologically tabooed period. The figure of the ‘modifying artist’, whom we represent here through their art, of course an eclectic in the post-modern age, but his concretizations are not simply expressed through some kind of eclecticism, but as it is obvious, result from intense inner work of the individuality in its attempt to rearrange itself within the rapidly changing framework.
So thus what we named idiocy and neurasthenia in the beginning are actually a compensatory and natural inner battle for the survival of the personality in the form of unprecedented dynamics. In regards to the art of painting, this is an attempt at it remaining painting in the world of the network.


Руен Руенов

По произход и дефиниция всеки човек на изкуството днес е идиот. Независимо дали е талантлив, образован или има воля да отстоява позиции, той е продукт на масовото общество и перспективите му изглежда са единствено в посока да модифицира своя идиотизъм и неврастения. Става дума за преподреждане на индивидуални заложби съобразно и заедно с културния контекст. Последният е тържество на масовата култура, рекламата и глобалната медийна супа. Някои наричат това процес на дефиниране на нови културни идентичности в глобално разширения контекст. При всички положения обаче остава въпроса за ценностите и критериите, които в постмодерната епоха вече не са универсални, а засягат съвсем ограничени топоси и по тази причина променят характера на изкуството. Масовият образ и консумацията му обезцениха културните различия и в значителна степен ликвидираха универсалността на художествената евристика, и така навсякъде по света се появи фигурата на модифициращия себе си несигурен в своя произход артист, който няма имунната система на творците от класическите епохи. Според нашите разбирания (извън пазара) днес е възможен само художникът, чието търсене се изразява в съобразено и непрекъснато “правилно подреждане” (modificátio) на характера му – процес, който да доведе до различно състояние, изявяващо по нов и оригинален начин дохотомията на образа – комуникативност (медия) и смисъл. Може би това е единствения възможен подход един добре създаден образ да бъде разпознат за изкуство днес. Този процес със сигурност не води до създаването на интегрални самоличности, защото същността му е перманентната промяна, а не търсене на изобразителния абсолют (умрял с края на модерноста), но по тази причина е и шанс за изразяване на преминаването през времето. Така дали ще определим образите, които създава този модифициращ художник като автобиографичен пърформанс, индивидуална митология или идиолект, това не отменя качеството на имплантираната в стартовия му хронометър батерия - да изразява непрекъснат опит за нареждане, изменение на рецепцията в опит да се придаде нюанс на оригиналност. И всякакво говорене за изобразителните средства и възможните “вечни стойности” остават подчинени на този процес на неврастенично “правилно подреждане” на настоящето.
Тези разсъждения засягат всевъзможни съвременни артисти, пребиваващи на всевъзможни места, но аз ги поставям като увод към това, което правят двама художници с на пръв поглед съвършено различен произход. Гордън Картър, англо-американец от Тексас, който е избрал Балканите за свое място на осъществяване и преди да дойде в България е живял известно време в Румъния; и Богдан Александров – по гражданство българин, но като произход свързан с пъстрата мозайка на балканските културни идентичности, които сами по себе си са хилядолетен лабиринт. Това са двама осъществени художници в смисъла на нашите предварителни думи. Тост, в рамките на глобалния контекст, те са автори, които модифицират своя произход и характер (не го откриват, преоткриват или прераждат в смисъла на романтизма) – и това е техния шанс да бъдат оригинални доколкото е възможно в тази съществуваща рамка, а проблемът за идентичността е изоставен, защото тя се реконструира непрекъснато като пъзел в образите, което художниците създават.
Тук следва да се кажат и няколко думите за състоянието на територията която обитават те, доколкото именно тя е един от “модифициращите фактори” – не толкова като мотиви, колкото като състояние на съзнанието - които ги движат в работата им. Посткомунистическа Източна Европа, респективно посттоталитарна България е страна, която е подложена едновременно на натиска на два прехода – прехода към глобално общество, който разбира се засяга всеки жител на планетата; и прехода от комунизъм към демокрация. Този процес е извънредно затруднен от факта, че в епохата на комунизма елементарната логика на функциониране на обществото и неговата ценностна система бяха напълно унищожени. Както и, че в годините след 1989 страната беше споходена от небивал икономически и демографски срив, които може би са сравними като усещане само с епохата на Голямата депресия в САЩ. Така за човека на изкуството тази територия метафорично е вероятно също толкова унила и скръбна, колкото по времето на Овидий, който преди две хиляди години в тази част на Европа написва своите “Елегии”.
И така, имаме двама художници, за които проблема за идентичността в смисъла на принадлежност към някаква традиция е съвършено второстепенен или ако съществува той е на равнище техническо умение. Те живеят и работят в една съвършено дълбока провинция на така наречените нови европейски демокрации, но усещат натиска на глобализацията като всеки друг що-годе любознателен и грамотен човек. Това, което им остава извън участието в ограничен брой проекти в българската столица София (където са ценени като представителни фигури на актуалното художествено поколение) или някъде из Европа - е да се опитват да модифицират в живопис своя произход и нагласи, своето локално битие в посткомунистическа източноевропейска среда. Какво произтича от всичко това като индивидуални художествени проекти, като средства и значения?
Гордън Картар е антиглобалист по убеждения, избрал да живее в едно екзотично място като дълбоката българска провинция, която привидно има идиличен изглед, но смисъла на неговата живопис по никакъв начин не изразява идеята за бягство от мегаполисите в търсене на хармония и умереност. Живописният му цикъл “The Machine made Man”, на който той дължи авторитета си на българската художествена сцена е израз на кризата на човека и човешкото, предизвикана от глобализацията. По-точно, тя е опит за анализ на психическата реалност в пост-хюман (post human) епохата. Донякъде неговата живопис напомня на класическия поп-арт. Но изглежда, че изкуството в началото на ХХІ век като настроение е точно противоположно на това от историческия втори авангард – този на 60-те и 70-те години на ХХ век, когато може би за последен път човека бе оптимист за себе си. Когато човекът не е в състояние да планира и прави себе си, а глобалната машина го произвежда, (което е и също така съзнание за възможностите на артиста), тогава картините имат характера на диагнози. Едни свидетелства за съвременната психомахия на човека – жестокото сражение с демоните, които на ята нахлуват от мрежата. И трябва да се каже, че диагнозите-документи на Горъдън Картър, в които той анализира себе си са напълно сводими към общите настроения – тези на човека, който не може да намери ориентири и успокоение. За мен най-интересна е позицията, от която се прави това. Картър е не просто художник от американски произход, който се занимава с темата “глобализацията като американизация”, а се е модифицирал така че да вижда проблемите на съзнанието през очите на “останалия свят”. В своята стратегия на модифициращ художник той се стреми да замени своята идентичност с идентичността на другия. И портретувайки себе си, той изявява фигурата на свидетеля и субекта като свидетелство на кризата на човешкото. Не повече: това е състоянието, това е достигнатата фаза на преподреждане, това е пейзажът вътре в мен. Неговата цел е констативна, което е напълно достатъчно и съвсем честно като позиция. От тук нататък с увереност най-малкото, което може да се каже за живописта на Гордън Картър е, че тя е искрена и автентична като съдържание и напълно овладяна и издържана в средствата си. Един живописец, който знае какво прави и е технически безупречен.
Неговият български колега и постоянен събеседник в последно време Богдан Александров базира своята живопис на една драма в своето семейство – обстоятелството, че единственото му дете, неговата дъщеря е болна от аутизам. Александров използва за основа на своите картини, рисунките, които дъщеря му създава с терапевтична цел. Опитва се да редуцира тяхната опростена структура и характер до комуникативен код, доколкото това е възможно със средствата на своята обиграна живопис – и последното е единственото, което го свързва с нелошата българска модерна живописна традиция на ХХ век. Тук също така имаме преподреждане на частно вътрешно състояние. Изборът отново пада върху отклонение от психичната нормалност – психиатрично състояние, като база модифициране на комуникация и естетика. Разбира се подобен ход не е някаква особена новост, но същественото тук е, че дори не става дума за метафора, а за промяна на позицията на художника. По отношение на общоприетата представа за професионално изкуство – това е известна санкция – всеки, който изпитва потребност и създава изображения (в случая психично болно дете) е художник и смисълът на образа не “изкуство за изкуството” и т.н.; по отношение на политическото в най-общ план това е едно откровено занимание с мита за здравия разум и неговата очевидна невалидност след края на модерната епоха. По произход Богдан Александров има достатъчно основания да се занимава в своето изкуство с културните и етностините наслоения на Балканите (той го е правил в по-ранни години с концептуален ключ), но ето, че избира за себе си една “остатъчна идентичност” - деградирала и доведена до маргиналност идентичност - тази на своето психично болно дете като модифицираща база за изразяване. Отговорите, до които достига той в своя “подход на означаване” – следване на психомоторния автоматизъм, мета-летрични знаци, буквално подлагане на нормативни текстове, подчиняване на естетиката на сетивно-жестовото извън разума или “художественото майсторство” и т.н. – са все така, според мен опит за преподреждане на живописта в съвременни условия. При това, мисля, много по-богат и интересен отколкото например една живопис, която се съобразява само със себе си. Тук е поставен въпроса за различността, за малцинствените и маргиналните гледни точки, без които днес света не може да бъде разбран. Така без да твърдим, че тази живопис е нещо неочаквано ново, тя все пак е един опит за придаване на различно значение на образа с рафинираните средства на истински професионалист.
В заключение, работите на Гордън Картър и Богдан Александров са представителни извадки за промените на българската художествена сцена, които през последните двадесетина години са особено динамични с оглед на предшестващия идеологически табуиран период. Фигурата на “модифициращия художник”, който представихме тук чрез тяхното творчество, разбира се минава под знаменателя на постмодерната епоха, но нейните конкретизации не се изразяват просто чрез някаква еклектика, а както се вижда са резултат на усилена вътрешна работа на индивидуалността в опита й да преподрежда себе си в бързо променящата се голяма рамка.
Така онова, което в началото нарекохме идиотизъм и неврастения е всъщност компенсаторна и естествена вътрешна битка за оцеляване на личността под формата на небивала преди динамика. По отношение на живописта това е опит тя да остане живопис в света на мрежата.


Popular posts from this blog

ВЕРТИГО. ПОРТРЕТИ #бездиагноза

ВЕРТИГО. ПОРТРЕТИ #бездиагноза

(философия на проекта) Визуалният свят, чиято основна характеристика е стабилността, притежава своя собствена, независима система на посоките. Светът не се върти ако се обръщаме, а опит да си представим обратното би предизвикало дезориентация. Предполага се, че мускулната чувствителност и свойствата на вътрешното ухо служат, и за задържане на визуалният свят в съответствие с вертикалната, и хоризонтална визуална рамка на гравитацията.   Живопис постигната по метода на визуалния шум (по същество грешка с преосмислена функция) позволява привличането и употребата на анормалното, трансформирайки го в смисли, проникновения, и символи. Провокиращ пример за конфликт при задържането на стабилност на визуалния свят спрямо гравитационната визуална рамка е състоянието вертиго. Известно още като световъртеж, вертиго се изразява в непрекъснато усещане за движение, и от латински буквално означава „виене на свят”. Пренесено във визуалните изкуства – свят задвижен от авт…

Локално застудяване

Локално застудяване Повод за серия картини ми даде случай от лятото на 2010 година... Мястото, където се намира ателието ми (44 паралел-северна ширина), се озова на пътя на торнадо. Връхлетя изненадващо. Температурата рязко спадна, стъмни се, след което се появи тътен... От създалия се вакуум стъклата на оберлихта станаха на прах. Парадоксът в обстоятелството да усетиш физическо проявление на Глобалното затопляне чрез негова противоположност и преживяното изпитание, насочи любопитсвото ми към същността на природната стихия. Дръзнах като „ловец на урагани” да търся/изследвам хармонията, заключена в същността им и дали нещо (в случая златното сечение) може да ги подчини. Знаех, че естетическите категории са валидни за природата в случай, че са съотнесени спрямо човешки чувста, емоции, страсти... Но не възнамерявах да рисувам визионерски пейзажи (наблюдаващ от страни), а търсех скрита същност... истината. ...Попаднал в „окото на буря”, реших да създам картини, като „видя” през н…

Pareidolia. Staged portraits (Counter-intuitive project)