ОСТАТЪЧНА ИДЕНТИЧНОСТ

ОСТАТЪЧНА ИДЕНТИЧНОСТ

Както е известно проблемът за идентичността в съвременния свят, а и в съвременното изкуство е драматичен. Старите модели на самоидентификация, които ни завещаха Просвещението и Модерната епоха са в руини. Идентичността вече не се основава на очевидности или митове, защото светът днес е повече от всякога релативен и миниран от конфликти, които се самовъзпроизвеждат. И макар, че на теория вихрите на глобализацията предполагат възникването на безброй нови конструирани идентичности, остава въпроса: спрямо какви ценности да се подредят те? И също така: какво е ценност и постижение днес?
В границите на живописта отговорът на този въпрос е особено неясен след като през последните няколко десетилетия тя се превърна от основен изобразителен жанр в един вид концептуално допълнение, подчинено на въпроса: “Какво е съвременно изкуство?” Нещо повече, въпросът вече е: “А, може ли да има съвременна живопис?” Първо, каква да е нейната естетика след като понятието красиво е неясно?; второ, какви да са целите й, когато се колебаем в първото?; трето, къде да търсим нови основания, дали в класическите техники или пък във възможностите на дигиталните медии и т.н.
И така, Богдан Александров, един от активните български художници от поколението на прехода ни предлага изложба озаглавена “Остатъчен образ. (манифест)” Когато я разглеждаме, разбира се, трябва да имаме предвид, че той е роден и живее в граничен регион (Видин, Северозападна България), където не само се събират три балкански граници, но тече общоевропейската река Дунав и е съвсем естествено, той самият да си е задавал безброй пъти въпроса за собственият си произход и идентичност. Демонстрирал е на практика това в творчеството си до сега. Но в цикъла живопис “Остатъчен образ” няма да намерим и намек за самоопределяне в посока на произход или националност. И не защото покрай бреговете на Дунав не се чуват различни национални езици и мелодии, а защото граници особено в пространството на съвременното изкуство вече няма.
За определяне на своята “остатъчна идентичност”, Богдан Александров избира едно “малко лично пространство” (името на цикъл картини). И това пространство е свързано с една лична трагедия – неизличимо душевно заболяване на човек от неговото семейство. Използвайки указанията и практиките за лечение на лица с интелектуални увреждания, художникът разширява известното изречение на Йозеф Бойс от “Всеки човек е художник” до “Всяко същество, дори и болното е художник”. Виждаме серийни образи: методично повтаряне на петна, непрекъснато изреждане на несложни методически текстове. Ръката и устните се движат като че ли сами и без усилие, в преследване на нормалността, за подсетят, че нормалността на човешко се постига в движението, в опита за напредък. Дори и когато това движение, и този напредък са съвсем прости и непретенциозни. Остатъчен образ от остатъчно движение със своя проста естетика и просто послание: да търсим нормалността, да търсим смисъла гледайки напред. И в противовес на абсолютните образи от музеите, които пазят историята, но не ни помагат достатъчно, за да проумеем съвременността.
Разчетена така изложбата “Остатъчен образ. (манифест)” вече се превръща в една метафора, която засяга не само психопатологичното, а патологичното в съвременния свят въобще. Метафора на чудовищните сътресения, които преживяха Балканите през последните години и метафора на цивилизационните катаклизми, които разтърсват света днес. Кои са остатъчните ценности в нас и как да ги упражняваме просто, за да ги предефинираме и върнем силата им в бъдеще. Какво остана от нас за да бъдем себе си?
Богдан Александров ни отговаря по свой начин на този въпрос чрез метод, който най-общо се нарича пост-живопис. С прости образи, с осъзнати изобразителни жестове, с акцентиране върху смисъла от създаването на един нов образ. Без наивност, крайности или ярост, а градивно, смирено и упорито, и с верност към принципа на усилието. И в това наистина има и красота, и смисъл. А и надежда.

Руен Руенов, художествен критик